Католически правила
някои текстове, които могат да се използват в качеството им на главни принципи в сегашната кризисна ситуация
1. Католическата църква има Божествен произход
"... за да можем удовлетворително да изпълним нашата задача да приемаме истинната Вяра и непрестанно да живеем в нея, Бог, чрез Своя Единороден Син, основа Църквата и я дари с явните признаци на Своето установление, за да могат всички да я признаят за страж и учител на даденото в Откровението на Словото." (I Ватикански Събор, Dz 1793)
2. Католическата Църква е единственият ковчег на спасението.
"Католическата Църква твърдо вярва и възвещава, че пребиваващите вън от Нея - не само езичниците, но също така юдеи, еретици и схизматици - не могат да станат причастници на вечния живот, но се отправят във "вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели." (Матей XXV, 41), освен ако в края на живота си не се присъединят към стадото." (Флорентински Събор, Dz 714).
3. Католическата Църква е видима и безупречна.
"Това, че Господ Иисус, Господ наш, Княз на пастирите и Велик Пастир, установил в блажения апостол Петър за вечно спасение и неизменно благо на Църквата, трябва с Неговата власт винаги да се осъществява в Църквата, която е била основана на Камъка и ще съществува до края на века." (1 Ватикански Събор, Dz 1824 [ср. Dz 1793])
"Едната истинна Църква на Христа остава видима за всички и във всички времена, по волята на Своя Основател, такава, каквато Той я е установил за спасението на всички люде." (ср. Пий XI, Mortalium Animos, §15).
4. Църквата навеки е основана на Петър и неговите приемници.
"Ако някой, следователно, казва, че блаженият Петър има приемници на своето Първенство над Католическата Църква не по установение на Христа и Божие право, или че Римският Папа не е приемник на блажения Петър в това първенство, да бъде отлъчен."
"Ако някой казва, че Римският Папа има само задължение да контролира или да се разпорежда, а не пълна и върховна юрисдикция над цялата Църква не само в онова, което касае вярата и нравствеността, но и в онова, което касае до порядъка и управлението на Църквата, разпространена по целия свят... да бъде отлъчен." (I Ватикански Събор, Dz 1825, 1831).
"Утвърждението, че макар всеки отделен епископ да е длъжен да се подчинява на Римските Понтифици, обаче епископите, взети заедно, не са длъжни да правят това, противоречи на истината и се намира в очевидно противоречие с Божественото установление на Църквата." (Лъв XIII, Satis Cognitum).
5. Папата има власт само "за съзиждане, а не за разоряване" (2 Кор. XIII, 10) в Църквата Христова.
"Понеже Светият Дух е бил обещан на приемниците на Петър, не за да разпространяват чрез Неговото Откровение ново учение, но за да пазят свято с Негова помощ и вярно да излагат Откровението, предадено чрез апостолите, т.е. depositum fidei, залога на вярата." (1 Ватикански Събор, Dz 1836)
"Що се отнася до Тайнствата, установени от Господ Христос, в течение на вековете Църквата не е изнамерила и не може да изнамери други Тайнства, защото както учи Тридентският Събор, седемте тайнства на Новия завет били всичките установени от нашия Господ Иисус Христос, и над "същността на тайнствата", т.е. над онези неща, над които, по свидетелството на Божественото Откровение, сам Господ Христос определил да се съхраняват под знаците на тайнствата, Църквата няма никаква власт." (Пий XII, Sacramentum Ordinis, Dz 2301).
"С каква грижа и с каква пастирска бдителност Римските Първосвещеници, Наши предшественици, осъществявали мисията, която им била възложена от самия Христос Господ в лицето на Блажения Петър, Княза на апостолите, и по такъв начин изпълнявали дълга си да пасат агънцетата и овцете! Никога не преставали да хранят народа със слова на вяра, насищали със спасително учение, държали на разстояние от отровени пасища, ето в какво всички са убедени и уверени, особено вие, Достопочтени Братя. Да, нашите предшественици наистина се проявявали като защитници и въздаятели на величествената католическа религия, истината и справедливостта: загрижени преди всичко за спасението на душите, никога не са имали в сърцето си нещо по-важно от това да разкриват и осъждат в своите пълни с мъдрост Послания и Конституции всички ереси и заблуждения, които противоречат на нашата Божествена Вяра, учението на Католическата Църква, честността на нравите и вечното спасение на людете, често предизвикали неистови бури и по плачевен начин опорочавали Църквата и Града." (Пий IX, Quanta Cura, §1).
6. Учителството на Църквата не може да се променя.
"Откровението, което е предмет на Католическата Вяра, не е било завършено с Апостолите." (убеждение, осъдено в Lamentabili 21, Св. Пий X, Dz 2021).
"Нататък, съгласно Божествената и Католическа Вяра, необходимо е да се вярва като в открити божествено във всички онези неща, които се съдържат в писменото Слово Божие и в Преданието, и в онези, които утвърждава Църквата - било то с тържествено провъзгласяване или чрез Нейната ординарна и вселенска учителна власт."
"... а също така заради това, че трябва винаги да се удържа онова разбиране на свещените Ѝ догми, което веднъж е провъзгласила Светата Майка Църквата; и че никога не бива да се отстъпва от това значение под лицемерния предлог за по-дълбоко разбиране..."
"Определенията, дадени от Римския Понтифик, са неизменни сами по себе си, а не от съгласието на Църквата." (I Ватикански Събор, Dz 1792, 1800, 1839).
7. Протестантите и другите некатолици нямат Вярата.
"Сега е ясно, че онези, които се придържат към учението на Църквата като към безпогрешно правило, се съгласяват с всичко, което учи Църквата; или пък обратното: от онези неща, които учи Църквата, някой се придържа към това, към което избира да се придържа той сам, отхвърля онова, което желае да отхвърли, той вече се придържа не към учението на Църквата, а към собствената си воля... Затова е ясно, че такъв еретик, който се придържа към едно положение, няма вяра във всички останали, а притежава нещо подобно на мнение, намиращо се в съгласие със собствената му воля." (Св. Тома Аквински, Сума на Теологията, II-II, Q.5, A.3).
8. Човешкият закон трябва да бъде в съответствие с Божествения.
"Също и свободата на тези, които имат власт, се състои не в правото да налагат по свой каприз неразумно бебе на своите поданици... Но свързващата сила на човешките закони е в това, че те трябва да се считат за подзаконни актове на Вечния закон и не могат да санкционират нещо, което не се съдържа във Вечния закон, Начало и Принцип на всеки закон."
(Лъв XIII, Libertas §10).
9. Законите, които не са според истината, не ни задължават.
"Ако пък някой, който разполага с власт, предписва нещо, което противоречи на принципите на верния разум, и следователно е вредно за общото благо, подобно предписание не може да има обвързващата сила на закон, тъй като не е правило на справедливостта, а несъмнено, отдалечава людете от това благо, което е самата цел на гражданското общество..."
"Но там, където властта на управлението е непълноценна, или където се въвеждат правила, противоречащи на разума или на естествения закон, или на някое Божие постановление, то повинението е незаконно, понеже покорявайки се на човека, ние бихме били непокорни пред Бога."
(Лъв XIII, Libertas §10, 13).
10. При определени обстоятелства не ни задължават църковните закони.
А) "При наличие на съмнения в закона, законите нямат принудителна сила, в това число и лишаващите от юридическа действителност или дееспособност ..." (Кодекс на Каноничното Право 1917, канон 15; Кодекс на Каноничното Право, канон 1983, канон 14)
Б) Ретроактивно: "Законът се учредява при неговото обнародване." (Кодекс на Каноничното Право 1917, канон 8, §1 [ср. канон 17, §2]; Кодекс на Каноничното Право, канон 1983, §7 [ср. Канон 16, §2]).
В) В случай на невозможност да се съблюдават, физическа или нравствена: "Нито един позитивен закон не принуждава към изпълнение в случай на сериозно препятствие." – такъв е принципът на моралната теология (ср. ККП 1917, канон 2205, §2, и ККПрава 1983, канон 1323, §40). Подобно сериозно препятствие несъмнено наличества, когато съблюдаването на закона нанася вреди на душите, а "спасението на душите трябва да бъде най-висшият закон на Църквата." (ККПрава 1983, канон 1752).
11. Същността на Месата не е трапеза.
"Ако някой каже, че в Месата на Бог не се въздава истинно и реално Жертвоприношение, или че актът на жертвоприношението не е нищо друго освен даването нам Христа като храна, да бъде отлъчен." (Тридентски Събор, Dz 948).
12. Месата е възобновяване на Голгота, а не само изложение на Тайната Вечеря, която сама по себе си е била само преддверие за Голгота.
"Затова Той, нашият Господ и Бог, макар и веднъж да предложил Себе Си на олтара на Кръста на Бог Отец... въпреки това, за да не завърши Неговото свещеническо служение с Неговата смърт, на Последната Вечеря, в онази нощ, когато бил предаден, за да остави на Възлюбената си Църква видимо жертвоприношение (както това изисква човешката природа), в което би била представена Неговата кръвна жертва, веднъж извършена на Кръста, и за да остави паметта за нея чак до края на света... принесе на Бог Отец Своите собствени Тяло и Кръв под вид на хляб и вино..." (Тридентски Събор, Dz 950).
13. Месата не е събрание на общността.
"Ако някой каже, че Месите, на които само един свещеник се причастява със Светите Тайни са недопустими, и затова трябва да бъдат отменени, да бъде отлъчен." (Тридентски Събор, Dz 955, ср. Правило 14).
14. Молитвите по време на Месата са устремени не към хората, а към Бога.
"Ако някой каже, че чинът на Римската Църква, съгласно който част от Канона и тайноустановителните думи се произнасят тихо, трябва да бъде осъден... да бъде отлъчен." (Тридентски Събор, Dz 956).
15. В Пресвятото Тайнство присъства целият Христос под вид на Хляб и Вино.
"Ако някой отрича, че в Тайнството на Пресвятата Евхаристия истинно, действително и същностно присъстват Тялото и Кръвта, заедно с Душата и Божеството на нашия Господ Иисус Христос, и поради това Христос изцяло, но каже, че Той присъства там само като знак, или образ, или сила, да бъде отлъчен." (Тридентски Събор, Dz 883).
16. Католическото свещенство има божествен произход.
"Ако някой каже, че чрез тези думи "това правете за Мой спомен" (Лк XXII, 19; 1 Кор.XI, 24) Христос не е поставил апостолите за свещеници, или че не е дал на тях и на другите свещеници власт да предлагат в жертва Неговите собствени Тяло и Кръв, да бъде отлъчен." (Тридентски Събор, Dz 949).
---------------------------
Какво следва да мислим за седевакантистите?
*Забележка: някои от приведените примери касаят покойния Папа Йоан Павел II
Сега, във времената на тежка криза в Църквата, когато съществува Папа, който може да напише Dignitatis Humanae, радикално да измени литургията, да кодифицира нова еклезиология, да стане главно действащо лице на лъжовен икуменизъм и т.н., някои католици са стигнали до извода, че последните няколко Папи изначално не са истинни Папи, или макар и избрани законно, впоследствие са загубили своята длъжност поради изброените горе деяния. Тези хора се опират на изследванията на великите богослови от времето на Контрареформацията за възможността Папата да загуби своя Престол (заради отричане от вярата, безумие, падане в ерес и т.н.) и прилагат следната аргументация:
а. не-член на Църквата не може да бъде неин Глава,
б. еретикът не е член на Църквата,
в. Папите Иоан XXIII, Павел VI, Иоан Павел I, Иоан Павел II и Бенедикт XVI са еретици,
г. следователно те не са нито членове на Църквата, нито нейни Глави
д. затова всички техни заявления трябва да бъдат напълно игнорирани.
Седевакантистите развиват тази аргументация: същото правят и епископите по цял свят и затова те не са членове на Църквата, и не са никакъв авторитет. Католическата Църква следва да се отъждествява с тези, които не са допуснали компромис във въпросите на Вярата, и който е прекъснал общението си с тези "папи" и "епископи". Малцинство от тях после избира собствени "папи" (напр. общината в Палмар де Троя в Испания или в Сен-Жовит в Канада).
Силата на този аргумент е в това, че Отците на Събора (II Ватикански Събор) наистина са извършили тези ужасни деяния, като са дали на Църквата "ново направление". Слабостта му е в невъзможността да докаже, че всички Папи са формални еретици.
• материалният еретик отхвърля богооткровените истини, но не по своя вина, доколкото не знае, че те са богооткровени;
• формалният еретик знае за богооткровеността на тази или онази истина, но въпреки това продължава да я отрича.
Принципно Църквата се убеждава в упорството на еретика като му прави официално предупреждение преди отлъчването му или запрещението му от длъжност (канон 2314, § 1, ККП 1917). Да съди Папата и да му отправя предупреждения не може никой (кан. 1556), а да предупреждава епископ може само Папата (кан. 1557), който не е правил това.
__________________________
*за да има предупреждението канонична сила, то трябва да е отправено от йерарх с по-висок сан или достойнство (кан. 2233). Доказано трябва да бъде не само престъплението, но и вменяемостта на обвиняемия (кан. 2195, 2197).
__________________________
Следователно, упорство в заблуждението и формална ерес не могат да бъдат доказани.
Но не може ли да се докаже упорството на тези Папи в заблуждението на това основание, че те настойчиво следват новите течения, като не обръщат внимание на пълнотата на Традицията и нейните съвременни последователи? Възможно, но това не може да бъде в смисъл на загуба на длъжност, която трябва не да се предполага, а да бъде неопровержимо доказана. В противен случай това общество го очаква крах.
Този аргумент на седевакантистите нищо не означава и става още по-малко убедителен ако отчитаме и другите обяснения на "материалната ерес" на Папата ("а") и съвършено невероятно ако разгледаме заключените в него опасности ("б") и произтичащите от него последствия ("в").
а. Папа Павел VI и папа Йоан Павел II наричали себе си католици и в същото време предавали Католичеството, което се обяснява с тяхното либерално мислене. Те помиряват помежду си противоречия; и това не е удивително ако се има предвид тяхното субективно и еволюционистко мислене.* Обаче хората от този род стават убедени еретици само под напора на авторитет.
__________________________
*Малък пример: "На Втория Ватикански Събор Католическа Църква с всичката си решителност излезе на пътя на икуменическия диалог, повинувайки се на гласа на Господния Дух, Който ни призовава да се отнасяме внимателно към "знаменията на времето"". (Ut unum sint §3) Ако тези "знамения на времето" са причината, поради която Църквата на Събора се е заела с икуменизъм, откъде знаем, че това рисковано предприятие ще носи необратим характер? Какво е имал предвид Папа Йоан Павел II има предвид с този всеобемащ термин?
__________________________
б. Църквата е безупречна не само в своята вяра, но и в отредените от нея средства за освещение (вж. принцип 3), но в също и в своето монархическо устройство (вж. принцип 4), включващо властта на управлението, т.е. юрисдикция, затова и I Ватикански Събор потвърди, че Петър винаги ще има приемници.
И така, може да се разбере, че линията на Папите се прекъсва след смъртта на последния Папа и до избора на нов, и че този проблем може да бъде труден.
Но съхранява ли Църквата Своята безупречност, ако Папата като такъв сякаш отсъства от 1962 или няма никой, който да притежава ординарна юрисдикция, кого биха могли да признаят седевакантистите?
Църквата е видима (вж. принцип 3),
Тя не е общество, което се състои от хора, които имат само скрита, вътрешна връзка помежду си (състояние на благодат, еднаква вяра...) Обществото като такова се определя и поддържа от неговата власт (неговата творяща причина, causa efficiens).
в. Ако от времето на Втория Ватикански Събор в Църквата няма Папа, то няма а законно възведени кардинали. Но кой ще избере новия Папа, ако съгласно съвременните църковни закони мога да избират само кардиналите?
Църквата би могла да постанови изборите за Папа да не се провеждат само от кардинали, но не бива да се пренебрегва сегашната действаща дисциплина, която постановява именно те да избират Върховния Понтифик.
Ето духовните плодове на седевакантизма:
• седевакантизмъм е само богословско мнение. Да се приеме, означава безразсъдно да се осъдят останалите традиционно католици, които отхвърлят седевакантизма;
• и неминуемо означава отхвърлянето на всяка духовна власт на земята. На практика във всяко малко общество се появява "папа", собствено правило и ортодоксалност, собствено отсъждане за действителността на тайнствата;
__________________________
Да разгледаме аргументите на "епископ" Везелис (Vezelis). Той твърди, че кард. Ленар (Lienar), който ръкоположил архиеп. Льофевр в свещенство, а след това в епископство, бил масон, и вследствие на това всички ръкоположения, които той извършил, били недействителни. Така ни се налага да признаем за недействителни всички ръкоположения на свещеници и епископи, извършени от него, а след това и извършените от тези епископи. Фактически, утвърждението, че кард. Ленар е масон, е само голословно заявление на един автор; а Католическото учение е такова, че ние трябва да признаем за действителни всички тайнства на този кардинал, ако той правилно е извършвал външните обреди и (ако само не е изказал противоположна вътрешна интенция, а това той не е правил).
Още повече, архиеп. Льофевр е ръкоположен в 1947 г. от трима епископи, затова може с увереност да се каже, че тайнството всеки случай е действително.
__________________________
Ето защо ние не бива да се свързваме със седевакантистите или да приемаме тайнства от тях, особено ако те ни предлагат седевакантизма като учение, което трябва да приемат всички.
Comments