За Вселенските събори

   Когато Църквата вижда необходимостта с особена тържественост и единомислие да изясни някои догми на вярата и да ги защити срещу лъжеучители или да премахне злоупотребите и да повдигне разложеното църковно благоприличие, тя често прибягва до свикване на Събор. Съборите са поместни (регионални) и вселенски. Тук ще говорим само за последните.

     Под името Вселенски събор се разбира събрание на определено място от епископи, представляващи цялата Църква, с цел тържествено разрешаване на важни въпроси на вярата, морала или църковното управление. За да се счита един събор за вселенски, винаги е било необходимо одобрението на неговите решения от Вселенския Архиерей, Римският Епископ. Догматичните определения на Вселенските събори са безпогрешни и затова всеки християнин е безусловно длъжен да им се подчинява; в противен случай той се изключва от лоното на Църквата.

     В допълнение към Йерусалимския събор, който се споменава в Деянията на апостолите, съществуват още двадесет Вселенски събора. 

   Първият, Никейски, през 325 г. провъзгласява единосъщността на Словото с Бог Отец и осъжда ереста на Арий. 

  Вторият, Константинополски, през 381 г. разкрива, срещу фалшивото учение на македонианите и аполинарианите, християнската догма за Божествеността на Светия Дух. 

   Третият, Ефески, през 431 г. осъжда ереста на Несторий и обяснява, че Пресветата Дева трябва да бъде почитана като Богородица. 

   Четвъртият, Халкидонски, през 451 г. осъжда Евтихий и разкрива учението на Църквата за двете природи и едно Лице на нашия Господ Исус Христос. 

    Петият, Константинополски II, през 553 г., осъжда богословските течения, които благоприятстват предварителното осъждане на ересите. 

 Шестият, Константинополски III, през 680 г. предава на анатема монотелитите, които признават само една воля в Исус Христос. 

    Седмият, Никейски II, през 787 г., е проведен срещу иконоборците. 

   Осмият, Константинополски IV, се състоял през 869 г .; на този Събор бе осъден и низвергнат патриарх Фотий, ревностен защитник на отстъпничеството на Изтока от Католическата църква в полза на светската власт. 

   Деветият, Латерански I, през 1123 г. се провежда в Латеранския дворец в Рим и се занимава главно с въпросите на църковния деканат. 

  Десетият, Латерански II, през 1139 г. се бори с различните ереси и злоупотребата със тайнствата. 

   Единадесетият, Латерански III, през 1179 г. установява канони, отнасящи се до избора на Римския Първосвещеник, и осъжда албигойците. 

  Дванадесетият, Латерански IV, през 1215 г. осъжда редица ереси в ученията за Тайнствата и установява църковната заповед, по силата на която всеки католик е длъжен поне веднъж годишно да се изповядва и да се приобщава към Светите Тайнства. 

   Тринадесетият, Лионски I, през 1245 г., усъвършенства някои от църковните канони. 

   Четиринадесетият, Лионски II, се състоял през 1274 г.; на този Събор гърците се отказват от своите заблуждения и подписват католическото Изповедание на вярата. 

   Петнадесетият, Виенски, през 1311 г. се бори срещу ересите по онова време. 

    Шестнадесетият, Констанцки, през 1414 г. слага край на разкола, причинен от антипапите, тоест от лицата, които се стремят незаконно да се облагодетелстват с папско достойнство; той осъжда ереста на Хус. 

    Седемнадесетият, Флорентински, се състоял през 1439 г., на който гръцките архиереи и руският митрополит Исидор признали Католическата Църква за единствената истинска Христова Църква. 

   Осемнадесетият, Латерански V, през 1512 г. отхвърля лъжеученията, които оспорват безсмъртието на човешката душа. 

   Деветнадесетият, в Трент, през 1545 г .; осъжда протестантските ереси на Лутер, Калвин и техните ученици. 

  Двадесетият, Ватикански, през 1870 г. дава точна дефиниция на древната доктрина за главенството във видимата Църква на приемника на Апостол Петър. 

   Призоваването на епископи от цял ​​свят на Вселенски събор винаги е изпълнено с огромни външни трудности, поради което Църквата прибягва до него само в редки случаи, когато е желателна специална публичност, когато осъжда опасни заблуждения. В други случаи Папата, като видим глава на Църквата, след като научи мненията на епископите, разпръснати по целия свят и се консултира със своите постоянни съветници, сам дава общообвързваща интерпретация на преданието. 

​

    Постоянната и неизбежна поява на безкрайни лъжеучения доказва, че в Църквата трябва да съществува постоянна богоустановена върховна власт, която с присъдата си да разреши всички недоразумения и съмнения на християните по въпросите на вярата: в противен случай светлината на вярата би била помрачена в мрака на заблуждението.

​

    Дори Свещеното Писание, написано под вдъхновението на Светия Дух, може да бъде използвано от погрешни тълкувания в защита на лъжи и измами. Еретиците си противоречат до крайност и в същото време цитират в подкрепа на всичките си фалшиви учения множество пасажи от Свещеното Писание, като ги тълкуват по произволен и понякога най-абсурден начин. Но трябва да има и различия в мненията между вас, за да се откроят сред вас (1 Кор. XI; 19). Плачевното състояние на вероучението сред християните, отпаднали от единството на Църквата, ни насърчава да бъдем „изкусни“ и да приемем с радост тълкуването на Преданието, произтичащо от поучаващата Църква.

​

   Обърнете внимание също, че всеки епископ в своята епархия е пазителят на Откровението, но отделните йерарси не са безпогрешни в своето вероучение; непогрешимост в догматичните въпроси се дава само на Вселенския видим глава на Църквата и на Вселенските събори, оглавявани от него.

​

свещ. С. Тышкевич КАТОЛИЧЕСКИ КАТЕХИЗИС Саtéсhisme Саthоliquе

​

​

​

​